—

ограничаване на установените стандарти в области като трудовото, социалното и потребителското право или на правото в областта на околната среда при транспонирането и прилагането на законодателството на ЕС;

—

национални мерки, които нямат (обективна или времева) връзка с транспонирането на законодателството на ЕС;

—

затягане на общите разпоредби на законодателството на ЕС в процеса на транспонирането му (напр. установяване на конкретни законови санкции в случаи на нарушение);

—

прилагане на един от няколко изрични варианта за транспониране на законодателството на ЕС;

—

по-напредничави национални разпоредби, надхвърлящи минималните стандарти, основаващи се на „клаузи за запазване на равнището на защита“ в законодателството на ЕС;

—

прилагане на съдържанието на една директива към сходни случаи, за да се гарантира съгласуваност и последователност на националното законодателство.

—

ЕК би трябвало да прави интегрирани оценки на въздействието (ОВ) в рамките на европейското законодателство, да взема надлежно предвид излишната тежест и други възможни последици за всеки важен регулаторен текст;

—

законите на ЕС трябва да се оценяват въз основа на техните достойнства, за всеки отделен случай, за да се постигне целенасочена хармонизация, позволяваща, в зависимост от обстоятелствата, по-висока степен на хармонизация в някои области и по-ниска в други. Европейската комисия е тази, която чрез оценката на въздействието следва да предложи най-подходящото равнище на хармонизация, отчитайки необходимостта от висока степен на защита;

—

при транспонирането на законодателството на ЕС държавите членки следва да осигурят пълна прозрачност на национално и регионално равнище във връзка с всякакви допълнителни изисквания, които биха могли да окажат отрицателно въздействие върху единния пазар, конкурентоспособността и растежа;

—

фактът, че една държава членка налага по-малко строги правила в сравнение с друга, не означава автоматично, че правилата на тази втора държава членка са непропорционални и несъвместими със законодателството на ЕС. Държавите членки са тези, които следва да извършват оценка на всеки отделен случай, отчитайки гледната точка на всички заинтересовани страни и регулаторния контекст в неговата цялост. Оценката на въздействието би могла да бъде важен инструмент за постигането на тази цел;

—

всякакви допълнителни изисквания при транспонирането на директивите би трябвало да бъдат придружени от документи, които ясно да посочват конкретните причини за тяхното въвеждане.

—

при подготовката на националните рамкови позиции за първоначални преговори в работните органи на държавите членки трябва да се обръща внимание на срока за транспониране;

—

следва да се проверява дали директивите на ЕС предвиждат два крайни срока — един за изготвяне на национално законодателство за прилагането на директивата и един във връзка с датата, на която законодателният акт трябва да влезе в сила;

—

Крайният срок за транспониране трябва да бъде съблюдаван и контролиран по време на целия законодателен процес;

—

Плановете на ЕК за прилагане на законодателството предоставят подкрепа и съдействие.

—

на равнището на ЕС, съдействието от страна на ЕК по време на процеса на прилагане на законодателството, например препоръките и обсъжданията в експертни групи, може да бъде от полза и да допринася за общо разбиране сред държавите членки;

—

Европейската комисия следва да адаптира съществуващата методология за транспониране (насоките) не само, за да гарантира, че транспонирането на директивите не противоречи на европейското законодателство, но също и за да гарантира неговата ефективност;

—

допълнително би могла да се развие практиката ЕК да осигурява специализирани уеб базирани платформи (като например съществуващия интерфейс за електронно уведомление) или електронна база данни за конкретни законодателни актове на ЕС с цел споделяне на „най-добри практики“. Многостепенното управление следва да се насърчава и да обхваща всички заинтересовани страни.

—

държавите членки се насърчават да следят по време на целия преговорен процес в Съвета да се използва точна и съгласувана терминология;

—

основните термини и определения трябва да бъдат ясно определени на възможно най-ранен етап от преговорите;

—

ЕК трябва да взема предвид различните значения на термините и определенията в държавите членки;

—

определенията в конкретен законодателен акт би трябвало да съответстват на определенията в останалите законодателни актове на ЕС;

—

делегираните актове следва да бъдат съобразени с изискванията, определени в член 290 от ДФЕС и да предоставят ясни и изрични дефиниции в основния законодателен текст;

—

делегираните актове следа да се отнасят само за несъществени елементи на законодателния акт и само тези елементи могат да бъдат допълвани или изменяни (10).

—

бързи действия на равнище ЕС и на национално равнище за идентифициране и, по възможност, премахване на излишните практики, процеси и процедури и предлагане на по-ефективни решения, основани на добри практики;

—

„споделеното управление“ е съществена причина за сложността на ЕСИФ. Следва да се прилага „интегрираният подход“, при който администрирането и контролът на ЕСИФ се осъществяват въз основа на националните стандарти („децентрализирано управление“);

—

държавите членки следва да извършват самооценка на своите системи за одит, управление и контрол с цел откриване и премахване на прекомерните и припокриващите се правила, като в същото време гарантират правилното използване на средствата на ЕС;

—

при разработването на съответните правила и процедури ЕК следва да отчита по-добре интензитета на помощта и спецификата на различните модели и механизми за прилагане (т.е. безвъзмездни средства, финансови инструменти, опростени разходи и др.).