a)

В съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза в рамките на обхвата на неговата компетентност, по-специално в рамките на уредбата на потребителските кредити и на потребителските договори, трябва ли преценката на съответствието с правото на Съюза на практиката на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) — постановена в качеството му на най-висш съдебен орган относно тълкуването и прилагането на Ley de 23 de julio de 1908, sobre nulidad de los contratos de préstamos usurarios (Закон за недействителност на договорите за заем с лихварски характер от 23 юли 1908 г.) като национална правна уредба, доколкото тази съдебна практика се отнася не само до недействителността на договора, но и до понятието „основен предмет“ на договора за потребителски кредит във формата на договор за револвиращ кредит, както и до съответствието между „качество и цена“ на предоставената услуга, — да се извършва служебно от националните юрисдикции или напротив, както постановява испанският Tribunal Supremo (Върховен съд), посоченото задължение да се прецени съвместимостта с правото на Съюза и неговите директиви е обусловено или зависи от „петитума“ в исковата молба на ищеца (диспозитивно начало), така че ако искът за установяване на недействителността на потребителски договор поради „лихварския му характер“ бъде предявен като „единствен или главен“ иск на основание на национална разпоредба, следва да се приеме, че предимството на правото на Съюза и неговото хармонизиращо действие „не намират приложение“, независимо че практиката на испанския Tribunal Supremo (Върховен съд) относно тълкуването и прилагането на посочения Закон срещу лихварството се отнася до определянето на основния предмет и съответствието между „качество и цена“ на потребителския кредит, разглеждан по делото, което националната юрисдикция трябва да реши?

б)

В съответствие с посоченото предимство и хармонизиращо действие на правото на Европейския съюз в контекста на уредбата на потребителските кредити и сключваните потребителски договори за тях, като се има предвид обстоятелството, че испанският Tribunal Supremo (Върховен съд) в редица решения многократно е постановил, че „изключението“, предвидено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕО (1) като хармонизирана разпоредба, е транспонирано изцяло в испанското право, поради което националният съд не може да осъществява съдебен контрол на цените; като се има предвид и че в испанския правов ред, включително в самия Закон срещу лихварството от 1908 г., няма правна разпоредба, която допуска или съдържа уредба с общ характер на този съдебен контрол върху цените, както и че не е извършвана преценка за евентуалната липса на прозрачност на клаузата, която определя цената на потребителския кредит, недопустимо ли е съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕО националната юрисдикция, прилагайки национална правна уредба (посоченият Закон за борба срещу лихварството от 1908 г.) извън обичайното ѝ приложно поле в контекста на обявяването на недействителността на сключения договор, да осъществи като „ново“ правомощие „съдебен контрол“ върху основния предмет на договора, чрез който общо се определя цената на потребителския кредит, установена чрез позоваване на възнаградителната лихва, или разходите по потребителския кредит, установени чрез позоваване на годишния процент на разходите (ГПР)?

в)

На последно място, в съответствие с гореизложеното и предвид уредбата за регулиране и хармонизиране, установена в Договора за функционирането на Европейския съюз, по-специално относно неговата компетентност във връзка с функционирането на вътрешния пазар, може ли да се приеме, че контролът, извършван от националната юрисдикция с цел общото определяне на цената или на разходите по потребителския кредит, без да е налице национална правна норма, която изрично допуска този контрол, „е съвместим“ с член 120 ДФЕС, във връзка с принципите на отворена пазарна икономика и на свобода на договаряне на страните?