1)

Отхвърля жалбата.

2)

Осъжда Mowi ASA да заплати съдебните разноски.

1)

Член 1, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че клаузата от договор за ипотечен кредит, сключен между потребител и продавач или доставчик, в която се предвижда, че приложимият за кредита лихвен процент се основава на един от предвидените в националната правна уредба официални референтни индекси, които могат да се прилагат от кредитните институции към ипотечните кредити, попада в приложното поле на тази директива, ако в същата правна уредба не се предвижда нито задължително прилагане на този индекс независимо от волята на страните, нито субсидиарното му прилагане при липса на друга уговорка между същите страни.

2)

Директива 93/13, и по-специално член 4, параграф 2 и член 8, трябва да се тълкува в смисъл, че съответната юрисдикция на държава членка е длъжна да провери дали договорна клауза, отнасяща се до основния предмет на договора, е ясна и разбираема, при това независимо дали член 4, параграф 2 от тази директива е транспониран в правния ред на държавата членка.

3)

Директива 93/13, и по-специално член 4, параграф 2 и член 5, трябва да се тълкува в смисъл, че за да се спази изискването за прозрачност на договорна клауза, с която се определя променлив лихвен процент, в договор за ипотечен кредит, тази клауза трябва не само да бъде понятна от формална и граматическа гледна точка, но и да позволява на среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да разбере конкретното функциониране на начина на изчисляване на същия лихвен процент и съответно да прецени въз основа на точни и понятни критерии потенциално значимите икономически последици от такава клауза за финансовите му задължения. Особено релевантни елементи за преценката, която националният съд трябва да извърши в това отношение, са от една страна, лесната достъпност за всеки, който възнамерява да сключи договор за ипотечен кредит, на основните елементи за изчисляване на този лихвен процент поради публикуването на начина на неговото изчисляване, и от друга страна, предоставянето на информация за колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се изчислява същият лихвен процент.

4)

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че при недействителност на неравноправна договорна клауза, с която се определя референтен индекс за изчисляване на променливите лихви по кредит, тези разпоредби допускат възможността националният съд да замести този индекс със законоустановен индекс, приложим при липса на уговорка за противното между страните по договора, ако при премахване на посочената неравноправна клауза съответният договор за ипотечен кредит не може да продължи да се изпълнява и ако обявяването на целия договор за недействителен би изложило потребителя на особено неблагоприятни последици.

1)

Отменя решения на Общия съд на Европейския съюз от 6 декември 2017 г., Tulliallan Burlington/EUIPO — Burlington Fashion (Burlington) (T-120/16, EU:T:2017:873), от 6 декември 2017 г., Tulliallan Burlington/EUIPO — Burlington Fashion (BURLINGTON THE ORIGINAL) (T-121/16, непубликувано, EU:T:2017:872), от 6 декември 2017 г., Tulliallan Burlington/EUIPO — Burlington Fashion (Burlington) (T-122/16, непубликувано, EU:T:2017:871), и от 6 декември 2017 г., Tulliallan Burlington/EUIPO — Burlington Fashion (BURLINGTON) (T-123/16, непубликувано, EU:T:2017:870).

2)

Отменя решенията на четвърти апелативен състав на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) от 11 януари 2016 г. (преписки R 94/2014-4, R 2501/2013-4, R 2409/2013-4 и R 1635/2013-4), постановени в четири производства по възражение между Tulliallan Burlington Ltd и Burlington Fashion GmbH.

3)

Осъжда Burlington Fashion GmbH и Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) да понесат направените от тях съдебни разноски и да заплатят поравно съдебните разноски, направени от Tulliallan Burlington Ltd както в първоинстанционните производства по дела T-120/16—T-123/16, така и в производствата по обжалване.

1)

Понятието „юридическо лице“ по-конкретно в член 1, буква а) и в член 9, параграф 3 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува с оглед на правото на решаващата държава, издала решението, с което се налага финансова санкция.

2)

Рамково решение 2005/214, изменено с Рамково решение 2009/299, трябва да се тълкува в смисъл, че не налага на юрисдикция на държава членка да остави без приложение разпоредба от националното право, несъвместима с член 9, параграф 3 от Рамково решение 2005/214, изменено с Рамково решение 2009/299, тъй като тази разпоредба няма директен ефект. Все пак запитващата юрисдикция следва да направи всичко възможно, за да тълкува съответстващо националното право и да осигури резултат, съвместим с целта на Рамково решение 2005/214, изменено с Рамково решение 2009/299.

1)

Член 132, параграф 1, буква б) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че за да определят дали предоставяните от частна болница услуги за медицинска помощ, които са от обществен интерес, са извършвани при социални условия, сравними с приложимите за публичноправните субекти, по смисъла на същата разпоредба, компетентните органи на държава членка могат да вземат предвид факта, че тези услуги се предоставят по сключени с публични органи на тази държава членка договори, на цени, определени в тези договори, и разходите за тях се поемат отчасти от социалноосигурителните институции на въпросната държава членка.

2)

Член 391 във връзка с член 377 от Директива 2006/112 и принципите на защита на оправданите правни очаквания, на правна сигурност и на данъчна неутралност трябва да се тълкува в смисъл, че освобождаването от данък върху добавената стойност на предоставяните от частна болница услуги за медицинска помощ, които попадат в обхвата на член 132, параграф 1, буква б) от тази директива вследствие на промяна в условията на упражняване на дейността на тази болница, настъпила след като същата е избрала режима на облагане, предвиден в националното законодателство на съответната държава членка, което задължава данъчнозадължените лица, избрали този режим, да прилагат същия за определен срок, се допуска и когато въпросният срок все още не е изтекъл.

1)

Отменя решението на Общия съд на Европейския съюз от 24 януари 2018 г., Constantin Film Produktion/EUIPO (Fack Ju Göhte) (T-69/17, непубликувано, EU:T:2018:27).

2)

Отменя решението на пети апелативен състав на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост от 1 декември 2016 г. (преписка R 2205/2015 5), относно заявка за регистрация на словния знак „Fack Ju Göhte“ като марка на Европейския съюз.

3)

Осъжда Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост да понесе, освен направените от нея съдебни разноски, и тези, направени от Constantin Film Produktion GmbH, във връзка както с първоинстанционното производство по дело T-69/17, така и с това по обжалване.

1)

Отменя решението на Общия съд на Европейския съюз от 7 март 2018 г., Equivalenza Manufactory/EUIPO — ITM Entreprises (BLACK LABEL BY EQUIVALENZA) (T-6/17, непубликувано, EU:T:2018:119).

2)

Отхвърля жалбата за отмяна, подадена от Equivalenza Manufactory SL пред Общия съд на Европейския съюз по дело T-6/17.

3)

Equivalenza Manufactory SL понася, наред с направените от него съдебни разноски във връзка с първоинстанционното производство по дело T-6/17 и с настоящото производство по обжалване, и съдебните разноски, които Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) е направила във връзка с тези производства.

1)

Отхвърля жалбата.

2)

Осъжда Buonotourist Srl да заплати съдебните разноски.

1)

Отхвърля жалбата.

2)

Осъжда CSTP Azienda della Mobilità SpA да заплати съдебните разноски.

1)

Регламент (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 9 октомври 2013 година за създаване на Митнически кодекс на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която при кражба на стоки, поставени под режим на митническо складиране, на титуляря на разрешението за митническо складиране се налага подходяща имуществена санкция за неспазване на митническото законодателство.

2)

Член 42, параграф 1 от Регламент № 952/2013 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която при отклоняване от митнически надзор на стоки, поставени под режим на митническо складиране, освен имуществена санкция титулярят на разрешението за митническо складиране е длъжен да плати и равностойността на тези стоки.

1)

Отменя решение на Общия съд на Европейския съюз от 25 септември 2018 г., Foundation for the Protection of the Traditional Cheese of Cyprus named Halloumi/EUIPO — Ем Джей Дериз (BBQLOUMI) (T-328/17, непубликувано, EU:T:2018:594).

2)

Връща делото на Общия съд на Европейския съюз.

3)

Не се произнася по съдебните разноски.

1)

Член 22, параграф 3 от Директива 97/13/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 10 април 1997 година относно общата рамка на генералните разрешителни и индивидуалните лицензии в областта на далекосъобщителните услуги трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която продължава за 1998 г. задължението, наложено на далекосъобщително предприятие, притежател на съществуващо към датата на влизане в сила на тази директива разрешително, да плаща налог, изчислен в зависимост от оборота, а не само от административните разходи за издаване, управление, контрол и прилагане на режима на генерални разрешителни и индивидуални лицензии.

2)

Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да остави без приложение вътрешните процесуалноправни норми, които признават сила на пресъдено нещо на съдебно решение, дори когато това би позволило да се отстрани нарушение на разпоредба на правото на Съюза, което не изключва възможността заинтересованите лица да ангажират отговорността на държавата, за да получат по този начин юридическа защита на правата си, признати от правото на Съюза.

1)

Член 132, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че предоставяните по телефона услуги, които се състоят в даване на съвети по въпроси за здравето и болестите, биха могли да попадат в обхвата на предвиденото в тази разпоредба освобождаване, при условие че имат терапевтична цел, което запитващата юрисдикция следва да провери.

2)

Член 132, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не налага заради това, че съответните услуги за предоставяне на медицинска помощ се извършват по телефона, да се поставят допълнителни изисквания за професионална квалификация към предоставящите услугите медицински сестри и медицински асистенти, за да може за въпросните услуги да е приложимо предвиденото в тази разпоредба освобождаване, при условие че равнището на качеството на тези услуги може да се смята за равностойно на това на услугите, извършвани от други доставчици, които използват същото средство за комуникация, което запитващата юрисдикция следва да провери.

1)

Отхвърля жалбата.

2)

Осъжда Credito Fondiario SpA да понесе, наред с направените от него съдебни разноски, и тези на Единния съвет за преструктуриране.

3)

Италианската република и Европейската комисия понасят направените от тях съдебни разноски.

1)

Обезщетение като разглежданата в главното производство парична помощ за рехабилитация представлява обезщетение за болест по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г.

2)

Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска положение, в което компетентният орган на държавата членка по произход отказва да предостави обезщетение като разглежданата в главното производство парична помощ за рехабилитация на лице, което е престанало да се осигурява по схемата за социално осигуряване на своята държава членка по произход, след като е преустановило професионалната си дейност в нея и се е преместило да живее в друга държава членка, в която е работило и е придобило по-голямата част от осигурителните си периоди, при положение че спрямо това лице се прилага не законодателството на посочената държава по произход, а това на държавата членка, в която пребивава.

1)

Като към датата на изтичане на срока, определен в официалното уведомително писмо на Европейската комисия, а именно 5 декември 2017 г., не е взела необходимите мерки за изпълнение на решение от 23 април 2015 г., Комисия/Гърция (C-149/14, непубликувано, EU:C:2015:264), Република Гърция не е изпълнила задълженията си по член 260, параграф 1 ДФЕС.

2)

Осъжда Република Гърция да заплати на Европейската комисия еднократно платима сума в размер на 3 500 000 EUR по сметка, която ще бъде посочена от последната.

3)

Осъжда Република Гърция за заплати съдебните разноски.

—

да се отмени съдебното решение от 12 септември 2019 г. (T-225/18),

—

да се постанови ново решение по жалбата, подадена в първоинстанционното производство, и да се уважат направените в нея искания на жалбоподателя,

—

да се осъди CdT да заплати разноските, направени в производствата пред двете инстанции.

1.

Следва ли член 56 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали с оглед на постоянната практика на Съда рекламните практики на концесионер не са недопустими при условията на държавен монопол върху хазарта, трябва да се направи обща преценка дали в релевантния период се е стигнало до действително разрастване на пазара на хазартни игри, или е достатъчно рекламата да има за цел да стимулира активното участие в игрите, по-конкретно като ги представя като обикновена дейност, като им придава положителен образ, тъй като събраните приходи се използват за дейности от общ интерес, или пък като увеличава притегателната сила на игрите посредством съблазнителни рекламни послания, примамващи с големи печалби?

2.

Следва ли член 56 ДФЕС да се тълкува освен това в смисъл, че рекламни практики на предприятие в монополно положение, ако съществуват такива, при всички случаи разкриват несъгласуваност на уредбата на монопола, или може, ако са налице съответни рекламни действия на частни доставчици, активното участие в хазартните игри да бъде стимулирано от предприятието в монополно положение, като например хазартните игри да се представят като обикновена дейност, като им се придава положителен образ, свързан с факта, че събраните приходи се използват за дейности от общ интерес, или пък като се увеличава притегателната им сила посредством съблазнителни рекламни послания, примамващи с големи печалби?

3.

Длъжен ли е сезираният национален съд, който в рамките на неговата компетентност трябва да приложи член 56 ДФЕС да осигури по свой почин пълното действие на тези разпоредби, като не приложи норма на националното право, която по негова преценка им противоречи, включително когато Конституционният съд е потвърдил съвместимостта на въпросната национална норма с правото на Съюза?

a)

Трябва ли член 6 и член 38, параграф 4 от Директивата за процедурите, както и съображение 34 от нея, което възлага задължение за разглеждане на молбите за международна закрила, във връзка с член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) да се тълкуват в смисъл, че компетентният орган в областта на убежището на дадена държава членка трябва да осигури на молителя възможност да инициира процедура за предоставяне на убежище, в случай че не е разгледал по същество молбата за убежище, изтъквайки основанието за недопустимост, посочено в първия преюдициален въпрос, и впоследствие е разпоредил връщането на молителя в трета държава, която обаче отказва да го приеме?

б)

При утвърдителен отговор на преюдициален въпрос 2а), какво е точното съдържание на това задължение? Предполага ли това задължение да се осигури възможност за подаване на нова молба за убежище изключване на неблагоприятните последици на последващите молби, уредени в член 33, параграф 2, буква г) и в член 40 от Директивата за процедурите, или означава служебно образуване или провеждане на процедура за предоставяне на убежище?

в)

При утвърдителен отговор на преюдициален въпрос 2а), имайки предвид също така член 38, параграф 4 от Директивата за процедурите, може ли държавата членка — без да има промяна във фактическото положение — отново да разгледа въпроса за недопустимостта на молбата в рамките на тази нова процедура (при което тя би могла да приложи всеки вид процедура, предвидена в глава III, например да се позове отново на основание за недопустимост), или трябва да разгледа молбата за убежище по същество по отношение на страната на произход?

г)

Следва ли от член 33, параграф 1 и параграф 2, букви б) и в), както и от членове 35 и 38 от Директивата за процедурите, във връзка с член 18 от Хартата, че обратното приемане от трета държава е едно от кумулативните условия за прилагането на основанието за недопустимост, тоест за приемането на решение на това основание, или е достатъчно да се провери дали това условие е изпълнено към момента на изпълнението на такова решение?

a)

Трябва ли член 43 от Директивата за процедурите да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която разрешава задържането на молителя в зона за изчакване в продължение на повече от четири седмици?

б)

Трябва ли член 2, буква з) от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (преработен текст) (наричана по-нататък „Директивата за приемането“) (2), приложима по силата на член 26 от Директивата за процедурите, във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата да се тълкува в смисъл, че настаняването в зона за изчакване при обстоятелства като тези в главното производство (зона, която не може да бъде доброволно напусната по законосъобразен начин в никоя посока) за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, съставлява „задържане“?

в)

Съвместимо ли е с член 8 от Директивата за приемането, приложима по силата на член 26 от Директивата за процедурите, обстоятелството, че молителят е задържан за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, само защото не може да задоволява потребностите си (жилище и издръжка), тъй като не разполага с материални средства за това?

г)

Съвместимо ли е с членове 8 и 9 от Директивата за приемането, приложими по силата на член 26 от Директивата за процедурите, обстоятелството, че настаняването, съставляващо фактическо задържане за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, не е било разпоредено чрез решение за задържане, че не е гарантирана възможност за оспорване на законосъобразността на задържането и на неговото продължаване, че фактическото задържане се осъществява, без да са анализирани необходимостта и пропорционалността му или възможни алтернативи, и че точната му продължителност е неопределена, като не е ясен и моментът на прекратяването му?

д)

Може ли член 47 от Хартата да се тълкува в смисъл, че когато съд на държава членка е изправен пред очевиден случай на незаконно задържане, той може като временна мярка до приключване на съдебното производство да задължи съответния орган да определи за гражданина на трета страна място на оставане, което да се намира извън зоната за изчакване и което да не представлява място за задържане?

a)

Трябва ли съображения 17 и 24, както и член 16 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (наричана по-нататък „Директивата за връщането“) (3), във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че настаняването в зона за изчакване при обстоятелства като тези в главното производство (зона, която не може да бъде доброволно напусната по законосъобразен начин в никоя посока) представлява „лишаване от свобода“ по смисъла на тези разпоредби?

б)

Съвместимо ли е със съображение 16 и с член 15, параграф 1 от Директивата за връщането във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата обстоятелството, че молителят от трета страна е задържан само защото му е наложена мярка за връщане и защото не разполага с материални средства за задоволяване на потребностите си (жилище и издръжка)?

в)

Съвместимо ли е със съображение 16 и с член 15, параграф 2 от Директивата за връщането във връзка с член 6, член 47 и член 52, параграф 3 от Хартата обстоятелството, че настаняването, което съставлява фактическо задържане, не е било разпоредено чрез решение за задържане, че не е гарантирана възможност за оспорване на законосъобразността на задържането и на неговото продължаване и че фактическото задържане се осъществява, без да са анализирани необходимостта и пропорционалността му или възможни алтернативи?

г)

Може ли член 15, параграфи 1 и 4—6, както и съображение 16 от Директивата за връщането, във връзка с членове 1, 4, 6 и 47 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че не допускат задържането да се осъществява, без да са определени точната му продължителност и моментът на прекратяването му?

д)

Може ли правото на Съюза да се тълкува в смисъл, че когато съд на държава членка е изправен пред очевиден случай на незаконно задържане, той може като временна мярка до приключване на съдебното производство да задължи съответния орган да определи за гражданина на трета страна място на оставане, което да се намира извън зоната за изчакване и което да не представлява място за задържане?

a)

Трябва ли член 6 и член 38, параграф 4 от Директивата за процедурите, както и съображение 34 от нея, което възлага задължение за разглеждане на молбите за международна закрила, във връзка с член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) да се тълкуват в смисъл, че компетентният орган в областта на убежището на дадена държава членка трябва да осигури на молителя възможност да инициира процедура за предоставяне на убежище, в случай че не е разгледал по същество молбата за убежище, изтъквайки основанието за недопустимост, посочено в първия преюдициален въпрос, и впоследствие е разпоредил връщането на молителя в трета държава, която обаче отказва да го приеме?

б)

При утвърдителен отговор на преюдициален въпрос 2а), какво е точното съдържание на това задължение? Предполага ли това задължение да се осигури възможност за подаване на нова молба за убежище изключване на неблагоприятните последици на последващите молби, уредени в член 33, параграф 2, буква г) и в член 40 от Директивата за процедурите, или означава служебно образуване или провеждане на процедура за предоставяне на убежище?

в)

При утвърдителен отговор на преюдициален въпрос 2а), имайки предвид също така член 38, параграф 4 от Директивата за процедурите, може ли държавата членка — без да има промяна във фактическото положение — отново да разгледа въпроса за недопустимостта на молбата в рамките на тази нова процедура (при което тя би могла да приложи всеки вид процедура, предвидена в глава III, например да се позове отново на основание за недопустимост), или трябва да разгледа молбата за убежище по същество по отношение на страната на произход?

г)

Следва ли от член 33, параграф 1 и параграф 2, букви б) и в), както и от членове 35 и 38 от Директивата за процедурите, във връзка с член 18 от Хартата, че обратното приемане от трета държава е едно от кумулативните условия за прилагането на основанието за недопустимост, тоест за приемането на решение на това основание, или е достатъчно да се провери дали това условие е изпълнено към момента на изпълнението на такова решение?

a)

Трябва ли член 43 от Директивата за процедурите да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която разрешава задържането на молителя в зона за изчакване в продължение на повече от четири седмици?

б)

Трябва ли член 2, буква з) от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (преработен текст) (наричана по-нататък „Директивата за приемането“) (2), приложима по силата на член 26 от Директивата за процедурите, във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата да се тълкува в смисъл, че настаняването в зона за изчакване при обстоятелства като тези в главното производство (зона, която не може да бъде доброволно напусната по законосъобразен начин в никоя посока) за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, съставлява „задържане“?

в)

Съвместимо ли е с член 8 от Директивата за приемането, приложима по силата на член 26 от Директивата за процедурите, обстоятелството, че молителят е задържан за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, само защото не може да задоволява потребностите си (жилище и издръжка), тъй като не разполага с материални средства за това?

г)

Съвместимо ли е с членове 8 и 9 от Директивата за приемането, приложими по силата на член 26 от Директивата за процедурите, обстоятелството, че настаняването, съставляващо фактическо задържане за период, по-дълъг от четирите седмици, споменати в член 43 от Директивата за процедурите, не е било разпоредено чрез решение за задържане, че не е гарантирана възможност за оспорване на законосъобразността на задържането и на неговото продължаване, че фактическото задържане се осъществява, без да са анализирани необходимостта и пропорционалността му или възможни алтернативи, и че точната му продължителност е неопределена, като не е ясен и моментът на прекратяването му?

д)

Може ли член 47 от Хартата да се тълкува в смисъл, че когато съд на държава членка е изправен пред очевиден случай на незаконно задържане, той може като временна мярка до приключване на съдебното производство да задължи съответния орган да определи за гражданина на трета страна място на оставане, което да се намира извън зоната за изчакване и което да не представлява място за задържане?

a)

Трябва ли съображения 17 и 24, както и член 16 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (наричана по-нататък „Директивата за връщането“) (3), във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че настаняването в зона за изчакване при обстоятелства като тези в главното производство (зона, която не може да бъде доброволно напусната по законосъобразен начин в никоя посока) представлява „лишаване от свобода“ по смисъла на тези разпоредби?

б)

Съвместимо ли е със съображение 16 и с член 15, параграф 1 от Директивата за връщането във връзка с член 6 и член 52, параграф 3 от Хартата обстоятелството, че молителят от трета страна е задържан само защото му е наложена мярка за връщане и защото не разполага с материални средства за задоволяване на потребностите си (жилище и издръжка)?

в)

Съвместимо ли е със съображение 16 и с член 15, параграф 2 от Директивата за връщането във връзка с член 6, член 47 и член 52, параграф 3 от Хартата обстоятелството, че настаняването, което съставлява фактическо задържане, не е било разпоредено чрез решение за задържане, че не е гарантирана възможност за оспорване на законосъобразността на задържането и на неговото продължаване и че фактическото задържане се осъществява, без да са анализирани необходимостта и пропорционалността му или възможни алтернативи?

г)

Може ли член 15, параграфи 1 и 4—6, както и съображение 16 от Директивата за връщането, във връзка с членове 1, 4, 6 и 47 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че не допускат задържането да се осъществява, без да са определени точната му продължителност и моментът на прекратяването му?

д)

Може ли правото на Съюза да се тълкува в смисъл, че когато съд на държава членка е изправен пред очевиден случай на незаконно задържане, той може като временна мярка до приключване на съдебното производство да задължи съответния орган да определи за гражданина на трета страна място на оставане, което да се намира извън зоната за изчакване и което да не представлява място за задържане?

1)

Трябва ли разпоредбите за обезщетението в случай на отмяна на полета съгласно член 5 във връзка с член 7 от Регламент № 261/2004 (1) да се тълкуват в смисъл, че пътниците, които вследствие на премаршрутиране се превозват към крайния пункт на пристигане повече от един час преди планираното начало на полета и така пристигат с алтернативния полет в този краен пункт по-рано, отколкото щяха да пристигнат с планирания (отменения) полет, получават обезщетение вследствие на съответно прилагане на член 7 от Регламента?

2)

1)

Обхващат ли изразите „нови елементи или нови факти“, „установени или представени от кандидата“ в член 40, параграфи 2 и 3 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (1) и обстоятелства, които са били налице още преди окончателно да приключи предходната процедура за предоставяне на убежище?

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

2)

В случай че се появят нови факти или доказателства, които не е можело да бъдат изложени в предходната процедура, без чужденецът да има вина за това, достатъчно ли е на кандидата за убежище да се даде възможността да поиска възобновяването на окончателно приключила предходна процедура?

3)

Когато кандидатът за убежище има вина, че не се е позовал на новоизложените основания още в предходната процедура за предоставяне на убежище, може ли органът да откаже да разгледа по същество последваща молба въз основа на национална норма, която закрепва общоприложим в административното производство принцип, въпреки че поради неприемането на специални норми държавата членка не е транспонирала правилно член 40, параграфи 2 и 3 от Директивата относно процедурите и вследствие на това не се е и изрично възползвала от залегналата в член 40, параграф 4 от Директивата относно процедурите възможност да предвиди изключение, що се отнася до разглеждането по същество на последващата молба?

1)

Съвместимо ли е с принципа на необвързващо действие, признат в член 6, параграф 1 от Директива 93/13 (1), дадено от съд тълкуване (според което възстановяването на суми, недължимо платени въз основа на клауза за разходи в потребителски договор за ипотечен кредит, не е последица от обявяването на нищожност, а е предмет на самостоятелен иск, който се погасява по давност), което позволява потребителят да бъде окончателно обвързан от клаузата за разходи, ако не може да си възстанови платените от него суми поради изтичане на погасителната давност за предявяване на този иск?

2)

Съвместимо ли е с посочения принцип прилагането на института на погасителната давност по отношение на иск за възстановяване на суми, недължимо платени в резултат от прилагането на клауза, обявена за неравноправна, доколкото това прилагане може да доведе до загуба на правото на възстановяване, въпреки обявяването на клаузата за нищожна?

3)

При утвърдителен отговор, трябва ли понятието „разумен погасителен срок“, което използва Съдът на Европейския съюз, да се тълкува само от гледна точка на националната правна уредба и съдебна практика или, напротив, разумният характер на този срок следва да се основава на изискването да се осигури минимално ниво на защита на кредитополучателите в целия Европейския съюз и да не се засяга основното съдържание на правото на съответното лице да не бъде обвързано от клауза, обявена за неравноправна?

4)

Ако се приеме, че разумният характер на погасителния срок следва да се основава на минимални изисквания, може ли този характер да зависи от момента, в който съгласно националното законодателство може да се предяви искът? Разумно ли е погасителният срок да се изчислява от датата на сключване на договора или, напротив, принципът на необвързващо действие на неравноправните клаузи изисква предварително или едновременно обявяване за нищожна на клаузата за разходи, за да може кредитополучателят да разполага с разумен срок, за да поиска възстановяване на недължимо платените суми?

1)

Трябва ли член 30 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че при незаконосъобразни колективни уволнения се признава правото на защита, която отговаря на критериите за ефективност, ефикасност, адекватност и възпиращо действие, доколкото тези изисквания характеризират санкциите, предвидени от „правото на Съюза“, за да се гарантира зачитането на основните ценности, с които трябва да се съобрази нормата от националното право или практиката по прилагането ѝ, която предвижда конкретна санкция срещу всяко неоснователно уволнение? Представляват ли поради това посочените по-горе критерии външно ограничение, релевантно и приложимо в съдебните производства за целите на дейността на националния съд за привеждане в съответствие с правото на ЕС на националната правна уредба за прилагане на Директива 98/59/ЕО (1) или на практиката по прилагането на тази правна уредба?

2)

Трябва ли — с цел да се определи равнището на защита, изисквано от правото на Съюза в случай на незаконосъобразно колективно уволнение — член 30 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува, като се вземе „надлежно под внимание“ — и следователно, като се приеме за релевантен — съдържанието на член 24 от ревизираната Европейска социална харта, посочена в Разясненията, което следва от решенията на Европейския комитет по социални права и дали при това положение правото на Съюза допуска национална правна уредба и практика по прилагането ѝ, които, като изключват мярка за възстановяване на работа, ограничават защитата само до средство за обезщетение, което се характеризира с таван, обвързан с приоритетния критерий за продължителност на трудовия стаж, а не за обезщетение за вредите, претърпени от работника поради загубата на източника му на издръжка?

3)

Трябва ли поради това националната юрисдикция — при преценка на степента на съвместимост на националната правна норма, с която се прилага или определя мярката за защита в случай на незаконосъобразни колективни уволнения (поради нарушаване на критериите за подбор) — да вземе предвид съдържанието на Европейската социална харта, което следва от решенията на нейните органи и във всеки случай да приеме, че е необходимо пълно обезщетяване — или поне приблизително такова — на икономическите последици, произтичащи от загубата на трудовия договор?

4)

Допускат ли членове 20, 21, 34 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз в изпълнение на Директива 98/59/ЕО държава членка да приеме правна уредба или практика по прилагането ѝ, която предвижда само за наетите след 7 март 2015 г. работници, засегнати от тази процедура, система на санкции, която — за разлика от това, което е гарантирано на другите работници, засегнати от тази процедура, но наети преди тази дата — изключва възстановяването на работа и във всеки случай обезщетяването на последиците, произтичащи от загубата на доход и социално осигуряване, като признава само обезщетение, представляващо сума, определена предимно въз основа на критерия за продължителност на трудовия стаж, като в резултат на това разграничава санкцията въз основа на датата на наемане, така че се създава разлика в равнищата на защита, основана на посочения по-горе критерий, а не върху действителните последици, понесени вследствие на несправедливата загуба на източника на издръжка?

1)

Следва ли член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (1) да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит:

2)

Следва ли член 10, параграф 2, буква с) от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва да се посочи разбираем за потребителя конкретен метод за изчисляване на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване, така че потребителят да е в състояние поне приблизително да пресметне дължимото обезщетение при предсрочно прекратяване?

3)

Следва ли член 10, параграф 2, буква т) от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит:

1)

Допуска ли клауза 5 от Рамковото споразумение към Директива № 1999/70/ЕО (Директива на Съвета относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), наричана по-нататък „Директивата“) (1), озаглавена „Мерки за предотвратяване на злоупотребата“, и разглеждана във връзка със съображения 6 и 7 и с клауза 4 от това споразумение („Принцип на недискриминация“), както и в светлината на принципите на равностойност, на ефективност и на принципа за полезния ефект на правото [на Европейския съюз], национална правна уредба, в конкретния случай член 24, алинея 3, буква a) и член 22, алинея 9 от Закон 240/2010, която позволява на университетите да използват, без ограничения в количествено отношение, срочни договори за изследовател с тригодишна продължителност и които могат да бъдат продължени с две години, без сключването и продължаването им да се обуславя от каквото и да било обективно основание, свързано с временни или извънредни нужди на учебното заведение, което ги разпорежда[,] и която предвижда — като единствено ограничение за използването на многобройни срочни трудови правоотношения със същото лице — само продължителност, непревишаваща дванадесет години, включително непоследователни?

2)

Допуска ли посочената клауза 5 от Рамковото споразумение, разглеждана във връзка със съображения 6 и 7 от Директивата и с посочената клауза 4 от това споразумение, както и в светлината на полезния ефект на правото [на Европейския съюз], национална правна уредба (в настоящия случай член 24 и член 29, алинея 1 от Закон 240/2010), доколкото позволява на университетите да назначават единствено изследователи за определен срок, без да обвързва съответното решение с наличието на временни или извънредни нужди, без налагането на каквито и да било ограничения, посредством потенциално неопределен брой последователни срочни трудови договори, за обичайните преподавателски и научноизследователски нужди на тези университети?

3)

Допуска ли клауза 4 от същото рамково споразумение национална правна уредба като член 20, алинея 1 от Законодателен декрет 75/2017 (съгласно тълкуването, дадено му в посоченото циркулярно писмо № 3/2017 на министъра), която, въпреки че признава възможността за стабилизиране на изследователите на срочни трудови договори в публичноправните научноизследователски институции — но само ако са прослужили поне три години до 31 декември 2017 г. — не я допуска за университетските изследователи на срочен трудов договор само защото член 22, алинея 16 от Законодателен декрет 75/2017 е причислил трудовото им правоотношение, макар и основаващо се по закон на трудов договор, към „публичноправния режим“, независимо от това че член 22, алинея 9 от Закон 240/2010 подчинява изследователите в научноизследователските институции и университетите на същото правило за максимална продължителност, която могат да имат поддържаните срочни трудови правоотношения, под формата на договори по член 24 или на ваучери за изследвания, посочени в същия член 22, с университетите и с научноизследователските институции?

4)

Допускат ли принципите на равностойност и на ефективност, и този за полезния ефект на правото на ЕС, във връзка с Рамковото споразумение, както и принципът на недискриминация, съдържащ се в клауза 4 от него, национална правна уредба (член 24, алинея 3, буква a) от Закон 240/2010 и член 29, алинея 2, буква d) и алинея 4 от Законодателен декрет 81/2015), която въпреки наличието на уредба, приложима за всички работници с публичноправен и с частноправен режим, съдържаща се понастоящем в същия Декрет № 81 и която определя (считано от 2018 г.) максималната продължителност на срочно трудово правоотношение на 24 месеца (включително удължавания и подновявания) и обуславя използването на такъв вид трудови правоотношения в публичната администрация от наличието на „временни и извънредни нужди“, позволява на университетите да назначават изследователи по силата на срочен тригодишен договор, който може да бъде продължен с две години при положителна оценка на научноизследователските и преподавателските дейности, извършени по време на същия тригодишен период, без да обвързва нито сключването на първия договор, нито продължаването му с наличието на тези временни или извънредни нужди на учебното заведение, позволявайки им също в края на петгодишния период да сключат със същото или с други лица още един срочен договор от подобен вид, с цел удовлетворяване на същите преподавателски и изследователски нужди, свързани с предходния договор?

5)

Допуска ли клауза 5 от посоченото рамково споразумение, включително в светлината на принципите на ефективност и на равностойност и на горепосочената клауза 4, национална правна уредба (член 29, алинея 2, буква d) и алинея 4 от Законодателен декрет 81/2015 и член 36, алинеи 2 и 5 от Законодателен декрет 165/2001) да изключва за университетските изследователи, назначени по срочен договор за три години, който може да бъде продължен с още две години (съгласно посочения член 24, алинея 3, буква a) от Закон 240/2010), възможността за последващо установяване на безсрочно правоотношение, при положение че не съществуват други мерки в рамките на италианското право, които биха могли да предотвратят и санкционират злоупотребите при използването на последователни срочни правоотношения от страна на университетите?

a)

Трябва ли клауза 4 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г. и приложено към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 г. (1), да се тълкува в смисъл, че периодите, прослужени от работник, който е назначен от ARERA на срочен трудов договор и който изпълнява същите функции като тези на служител на постоянна длъжност от същата категория в същия орган, трябва да се вземат предвид при определяне на неговия трудов стаж, включително когато последващото му назначаване на договор за неопределен срок е в резултат на публичен конкурс, въпреки спецификите на конкурсната процедура, която, поради изложените причини, води до пълно новиране на трудовото правоотношение и до възникване — с прекъсване, което участващият в конкурсната процедура приема — на ново правоотношение, което се характеризира с назначаване с акт на публичната власт, със специални задължения и с по-голяма стабилност?

б)

При утвърдителен отговор на въпрос а), трябва ли предходният трудов стаж да се признае напълно или поради горепосочените специфики е налице обективна причина за диференциране на критериите за признаване в сравнение с пълното признаване?

в)

При отрицателен отговор на въпрос б), въз основа на какви критерии трябва да се изчисли признатият трудов стаж, за да не е дискриминационен?

1)

Може ли в процедурата по изменение на спецификацията, което не е несъществено, да се приеме, че всяка действителна или потенциална, стига да не е съвсем невероятна, икономическа последица за физическо или юридическо лице е достатъчна, за да обоснове наличието на необходимия за предявяване на възражение срещу заявлението или за обжалване на благоприятното решение по заявлението законен интерес по смисъла на член 53, параграф 2, първа алинея във връзка с член 49, параграф 3, първа алинея и параграф 4, втора алинея от Регламент (ЕС) № 1151/2012 (1) на Европейския парламент и на Съвета от 21 ноември 2012 година относно схемите за качество на селскостопанските продукти и храни?

2)

При отрицателен отговор на първия въпрос:

Имат ли в процедурата по изменение на спецификацията, което не е несъществено, законен интерес по смисъла на член 53, параграф 2, първа алинея във връзка с член 49, параграф 3, първа алинея и параграф 4, втора алинея от Регламент (ЕС) № 1151/2012 (само) оператори, които произвеждат продукти или храни, сходни на произвежданите от операторите, за които е регистрирано защитено географско указание?

3)

При отрицателен отговор на втория въпрос:

1)

Може ли член 13, параграфи 2 и 6 от Директива 2012/34 (1) (член 15, параграфи 5 и 6 от Регламент 2017/2177 (2)) да се прилага по такъв начин, че регулаторният орган да може да наложи на собственик на инфраструктура, който не е оператор на обслужващото съоръжение, задължението да гарантира достъп до услугите?

2)

Трябва ли член 13, параграф 6 от Директива 2012/34 (член 15, параграфи 5 и 6 от Регламент 2017/2177) да се тълкува в смисъл, че допуска собственикът на сграда да прекрати наемно правоотношение и да направи преустройство на обслужващо съоръжение?

3)

Трябва ли член 13, параграф 6 от Директива 2012/34 (член 15, параграфи 5 и 6 от Регламент 2017/2177) да се тълкува в смисъл, че задължава регулаторния орган да провери само дали операторът на обслужващото съоръжение (в разглеждания случай — собственикът на обслужващото съоръжение) действително е решил да му направи преустройство?

1)

Представлява ли средство за ефективна правна защита по смисъла на член 27 от Регламент „Дъблин III (1)“ жалбата, предвидена във вътрешното право в полза на търсещо убежище лице, приканено да представи молбата си за международна закрила за разглеждане в друга държава членка, която жалба няма суспензивно действие, но може да прояви такова ако търсещото убежище лице е лишено от свобода с оглед на непосредствено предстоящо прехвърляне?

2)

Трябва ли да се счита, че средството за ефективна правна защита по член 27 от Регламент „Дъблин III“ препятства единствено изпълнението на мярка за принудително прехвърляне при разглеждането на жалбата срещу посоченото решение за прехвърляне, или това средства за ефективна правна защита забранява всякаква подготвителна мярка за извеждане, каквато е преместването в център, който осигурява осъществяването на обратно пътуване с оглед на връщането на търсещите убежище лица, приканени да представят молбата си за международна закрила за разглеждане в друга европейска страна?

1)

Представлява ли средство за ефективна правна защита по смисъла на член 27 от Регламент „Дъблин III (1)“ жалбата, предвидена във вътрешното право в полза на търсещо убежище лице, приканено да представи молбата си за международна закрила за разглеждане в друга държава членка, която няма суспензивно действие, но може да прояви такова, ако търсещото убежище лице е лишено от свобода с оглед на непосредствено предстоящо прехвърляне?

2)

Трябва ли да се счита, че средството за ефективна правна защита по член 27 от Регламент „Дъблин III“ препятства единствено изпълнението на мярка за принудително прехвърляне при разглеждането на жалбата срещу посоченото решение за прехвърляне, или това средство за ефективна правна защита забранява всякаква подготвителна мярка за извеждане, каквато е преместването в център, който осигурява осъществяването на обратно пътуване с оглед на връщането на търсещите убежище лица, приканени да представят молбата си за международна закрила за разглеждане в друга европейска страна?

1)

Представлява ли средство за ефективна правна защита по смисъла на член 27 от Регламент „Дъблин III (1)“ жалбата, предвидена във вътрешното право в полза на търсещо убежище лице, приканено да представи молбата си за международна закрила за разглеждане в друга държава членка, която жалба няма суспензивно действие, но може да прояви такова ако търсещото убежище лице е лишено от свобода с оглед на непосредствено предстоящо прехвърляне?

2)

Трябва ли да се счита, че средството за ефективна правна защита по член 27 от Регламент „Дъблин III“ препятства единствено изпълнението на мярка за принудително прехвърляне при разглеждането на жалбата срещу посоченото решение за прехвърляне, или това средства за ефективна правна защита забранява всякаква подготвителна мярка за извеждане, каквато е преместването в център, който осигурява осъществяването на обратно пътуване с оглед на връщането на търсещите убежище лица, приканени да представят молбата си за международна закрила за разглеждане в друга европейска страна?

1.

Правило 3 а) от Общите правила за тълкуване на [Комбинираната номенклатура] от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/1754 (1) на Комисията, следва ли да се тълкува в смисъл, че за целите на класиране на изделия като тези в главното производство — съставени от различни материали, „позицията, която най-специфично описва стоката“, във всички случаи е позицията, в която попада материалът, който е преобладаващ в количествено (обемно) отношение или това тълкуване е валидно само ако самата позиция предвижда количеството (обема) като критерий, който идентифицира по-ясно и дава по-точно и по-пълно описание на стоката?

2.

В зависимост от отговора на първия въпрос и в контекста на Обяснителните бележки към [Хармонизираната система] за позиции 4410 и 4419, следва ли Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/1754 на Комисията от 6 октомври 2015 г. за изменение на приложение I към Регламент (ЕИО) № 2658/87 на Съвета относно тарифната и статистическа номенклатура и Общата митническа тарифа, да се тълкува в смисъл, че позиция 4419 не се отнася за артикули от плочи от дървесни частици (влакна), при които теглото на свързващото вещество (термо-реактивна смола) надвишава 15 % от теглото на плочата?

3.

Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/1754 на Комисията от 6 октомври 2015 г., трябва ли да се тълкува в смисъл, че изделия като разглежданите в главното производство — чаши, изработени от композитен материал, състоящ се от 72,33 % растителни лигноцелулозни влакна и 25,2 % свързващо вещество (меламинова смола), трябва да бъдат класирани в подпозиция 39241000 от Приложение I?

—

да се произнесе по тяхната жалба от 31 юли 2019 г., без да връща на Общия съд обжалваното определение;

—

да отмени определението, регистрирано под № 923557, от 11 декември 2019 г. на девети състав на Общия съд на Европейския съюз по горепосочената жалба и да уважи изцяло последната;

—

да отмени Регламент (ЕС) 2019/1157 (1) от 20 юни 2019 г.;

—

да осъди ответниците да заплатят съдебните разноски по производството.

1.

Първо основание за обжалване : обжалваното определение, с което тяхната жалба се отхвърля като недопустима и се приема преди всичко, че „[…] обжалваният регламент няма последици за жалбоподателите, които са физически лица, поради някои качества, характерни за тях или за фактическо положение, което им е присъщо в сравнение с което и да е друго лице, а поради техните убеждения, които се проповядват чрез действия или власт от неопределен брой лица. Вследствие на това посочените жалбоподатели не са лично засегнати от обжалвания регламент по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС“, нарушава член 263, четвърта алинея ДФЕС и член 19 от Статута на Съда на Европейския съюз, принципа на пропорционалност, преамбюла и член 47 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (2000/C 364/01), член 5, параграф 1 и член 4 от Договора за Европейския съюз (по отделно и във връзка с разпоредбите на Протокол № 2 относно прилагането на принципа на пропорционалност), както и съдебната практика по тях. Това е така, защото в жалбата си жалбоподателите изтъкват, че обжалваният регламент нарушава техните човешки права, сред които и основните права, предвидени в Хартата на основните права на Европейския съюз (достойнството на човека, религиозните вярвания, правото на отказ поради свободата на вероизповедание, личния живот и свободата, личните данни, правото на изрично съгласие за всяко обработване на такива), така че регламентът ги засяга пряко и лично, и поради самото естество на накърнените права като основни права на човека , те са легитимирани да подадат жалба за отмяна пред Общия съд на основание член 263, четвърта алинея ДФЕС, а съдът на Съюза е длъжен да упражни контрол за валидност на регламентите в хипотезата на нарушение на основните права на човека.

2.

Второ основание за обжалване : Общият съд е постановил обжалваното определение, като е приел за недопустимо представляването пред него на шестия жалбоподател, адвокат Christos Papasotiriou, и то защото „[…] шестият жалбоподател не е ползвал услугите на адвокат, трето лице, за да го представлява , а е действал от свое име, като самият той е подписал жалбата и се е позовал на своето качество на адвокат въз основа на удостоверението по член 51, параграф 2 от Процедурния правилник […]“, като е направил погрешно тълкуване, contra legem, на разпоредбата на член 19 от Статута на Съда на Европейския съюз, и е допуснал нарушение на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на принципа на пропорционалност, както и на приложимите разпоредби на законодателството на Съюза, гарантиращи същия.

1)

Допуска ли разпоредбата на член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, тълкувана в светлината на член 4 от Протокол № 7 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на относимата практика на Европейския съд по правата на човека, възможността за кумулиране на наказателно и административнонаказателно производство, които имат за предмет едно и също фактическо деяние (телефонен контакт с потенциални клиенти), наказуемо по две различни правни квалификации?

2)

При утвърдителен отговор, което предполага един-единствен способ за преследване на едно и също деяние, член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който закрепва принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието, тълкуван с оглед на правата и свободите по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и на съответната практика на Европейския съд по правата на човека, не изисква ли условията и критериите за преследване по един-единствен способ да бъдат предварително определени, като се вземе предвид по-специално тежестта на нарушението?

3)

При отрицателен отговор, което предполага кумулиране на производства за налагане на наказание, член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз, който закрепва принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието, тълкуван с оглед на правата и свободите по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и на съответната практика на Европейския съд по правата на човека, не изисква ли кумулирането на наказателното и административнонаказателното производство за същото фактическо деяние (телефонен контакт с потенциални клиенти) да се ограничава до най-тежките случаи, като при това положение да бъдат предварително установени критериите за тежест?

—

същото национално законодателство, в случая белгийското, не задължава работодателите да въведат надеждна система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време,

—

и работодателят не е въвел по своя инициатива такава система,

—

като по този начин е поставил работника в положение, при което последният на практика няма възможност да докаже това превишаване?

—

Жалбоподателят моли да бъде уважена жалбата му и да бъде отменено решение на Общия съд от 19 декември 2019 г. по дело T-295/18, което отхвърля жалбата на Република Гърция от 7 май 2018 г. срещу Решение за изпълнение 2018/304/ЕС на Комисията от 27 февруари 2018 г., и вследствие на това да уважи посочената по-горе жалба и да отмени решението на Комисията в частта, в която се изключват от финансиране от страна на Европейския съюз някои разходи на Република Гърция на обща (брутна) стойност 17 869 131,75 EUR (финансово въздействие от 14 857 076,98 EUR), направени и декларирани в рамките на ЕЗФРСР във връзка с мерки 125A, 321 и 322 (брутна сума 15 631 043,52 EUR и финансово въздействие от 12 618 988,75 EUR) и с мярка 123A (сума 2 238 088,23 EUR), както и сумата от 588 103,59 EUR [за разходи], направени в рамките на ЕФГЗ вследствие на мярка за контрол на операциите за финансовите години 2011 — 2014.

1)

Трябва ли гарантираният в член 50 от Хартата принцип non bis in idem да се тълкува в смисъл, че допуска компетентният административен орган на държава членка да наложи глоба за нарушение на европейското право на конкуренцията в положение, като разглежданото в случая, при което по отношение на същото юридическо лице вече окончателно e отменена административната глоба, наложена му от националния пощенски регулаторен орган за твърдяно нарушение на законодателството в областта на пощенските услуги с оглед на същите или сходни факти, доколкото не е изпълнен критерият за идентичност на защитения правен интерес поради това, че настоящото дело се отнася до две различни нарушения на две различни правни уредби, спадащи към две отделни правни сфери?

2)

Трябва ли гарантираният в член 50 от Хартата принцип non bis in idem да се тълкува в смисъл, че допуска компетентният административен орган на държава членка да наложи глоба за нарушение на европейското право на конкуренцията в положение, като разглежданото в случая, при което по отношение на същото юридическо лице вече окончателно е отменена административната глоба, наложена му от националния пощенски регулаторен орган за твърдяно нарушение на законодателството в областта на пощенските услуги с оглед на същите или сходни факти, тъй като ограничението на принципа non bis in idem е обосновано от обстоятелството, че правната уредба в областта на конкуренцията преследва допълнителна цел от общ интерес, а именно да се запази и поддържа система без нарушаване на конкуренцията във вътрешния пазар, и не надвишава подходящото и необходимото за постигането на законно преследваната от тази правна уредба цел, и/или да се защитят правото и свободата на стопанската инициатива на тези други оператори на основание член 16 от Хартата?

—

да установи, че институциите на Европейския съюз са допуснали тежко нарушение на своите задължения и са причинили вреда на жалбоподателя с това, че:

—

да осъди ответника да заплати на жалбоподателя парична сума в размер на 4 800 000 EUR като обезщетение за вредите, причинени по описания начин, в срок от три дни след влизането в сила на съдебното решение,

—

да осъди ответника да заплати съдебните разноски в производството.

1.

Първото твърдение е, че на жалбоподателя е била причинена вреда в рамките на извъндоговорната отговорност на Съюза в съответствие с член 340, втора алинея от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).

В резултат от държавната помощ, предоставена на конкурентите на жалбоподателя в нарушение на ДФЕС, неговото дружество е претърпяло вреди, свързани с конкуренцията, които първоначално са се изразявали в спад на годишния оборот и на годишната печалба от порядъка на милиони чешки крони. Предвид наличието на държавна помощ в продължение на няколко години и незадоволителното икономическо положение на дружеството в резултат от нея, компетентният съд в Чешката република е обявил дружеството в несъстоятелност.

В случай, че Регламент (ЕО) № 800/2008 на Комисията (Общ регламент за групово освобождаване) е правомерен, селективната и дискриминационна помощ в рамките на схемата за субсидиране по ОППИ е довела до специална и нетипична вреда за жалбоподателя, която изцяло е излязла извън пределите на стопанския риск, свързан с търговската дейност на дружеството на жалбоподателя.

2.

Второто твърдение е, че Комисията е приела Регламент (ЕО) № 800/2008 от 6 август 2008 г. (Общ регламент за групово освобождаване) във форма, която не гарантира спазването на член 107 ДФЕС.

На основание член 109 ДФЕС Съветът е оправомощен да определя чрез регламенти областите, в които не се изисква осъществяването на стандартната процедура, при която Комисията оценява искането за държавна помощ и го разглежда с оглед на неговото съответствие с член 107 ДФЕС. Съветът е приел Регламент № 659/1999 и (в съответствие с член 108, параграф 4 ДФЕС) е оправомощил Комисията да издава регламенти, в които да определя условията за предоставяне на държавна помощ извън стандартната разрешителна система „ad hoc“. Комисията е приела Регламент № 70/2001, впоследствие Регламент № 800/2008 и накрая Регламент № 651/2014 (Общ регламент за групово освобождаване).

Нито Съветът, нито Комисията обаче са можели със своите регламенти да излязат извън пределите на член 107 ДФЕС, тъй като ролята им се изразява в определяне на условията за държавни помощи по такъв начин, че държавите членки, които въвеждат държавна помощ в „освободените“ области, да не могат да въвеждат държавна помощ, която не би била в съответствие с принципа за ненамеса в конкуренцията, дори да е изключена от стандартната процедура пред Комисията. Поради това (въведеният и гарантиран в ДФЕС) надзор от страна на Комисията над схемите за помощи продължава да се осъществява и в освободените области, поради което (поне теоретично) е възможно производство за възстановяване на неправомерно предоставена помощ и Европейският съюз продължава да се счита за пазарна икономика, тоест за икономика, която създава стоки и услуги, придобивани доброволно от клиентите с цел оптимизиране на съотношението между приходите и разходите, а не определяни от политици и длъжностни лица стоки и услуги.

3.

Третото твърдение е, че с решението от 3 декември 2007 г. Комисията е приела оперативната програма (ОППИ) в нарушение на Договорите и на Хартата на основните права и не е публикувала това решение.

Комисията е единствената институция на Европейския съюз, оправомощена да контролира дали държавната помощ е въведена в съответствие с член 107 ДФЕС.

По отношение на утвърдената оперативна програма Комисията не е изследвала дали и защо се стига до неефективност на пазара, която е условие за въвеждане на държавна помощ. Освен това Комисията не е изискала от Чешката република да представи анализ на разходите и ползите, обективно определени показатели, анализ на въздействието върху конкуренцията и пр., които според жалбоподателя са необходими за въвеждането на държана помощ. Поради това решението на Комисията е неправомерно и в разрез със задачите на Комисията.

4.

Четвъртото твърдение е, че Комисията е получила от жалбоподателя редица писмени документи, включително подробен анализ, установяващ неправомерността на предоставената в рамките на ОППИ помощ, не е действала в съответствие с Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета и не е спазила принципа на добра администрация, гарантиран в Хартата на основните права на Съюза. Без да предприеме никакви контролни действия и да изисква каквито и да било допълнителни документи, Комисията е отказала да разгледа отправената от жалбоподателя жалба, тъй като на „пръв поглед“ не е установила никакви нередности при въвеждането на схемата за субсидиране по ОППИ.

5.

Петото твърдение е, че Съдът на Европейския съюз („Съдът“) е лишил жалбоподателя от достъп до правосъдие поради прекомерен формализъм.

Жалбоподателят е подал до Съда жалба за отмяна на трите регламента за групово освобождаване поради несъответствието им с договорите и Хартата на основните права. В производството и пред двете инстанции Съдът е отхвърлил жалбата му за отмяна на регламентите за групово освобождаване поради явна недопустимост. Повод за това е било неспазването на обективния двумесечен срок по член 263 ДФЕС. Съдът изобщо не е разгледал делата по същество, а само формално е приложил срока за подаване на жалба. Същевременно жалбоподателят се е аргументирал, че неправилното функциониране на механизма за контрол, прилаган от Комисията, е било установено едва от нейния отговор на отправената до нея от жалбоподателя жалба. В жалбата до Съда жалбоподателят е посочил, че началото на преклузивния срок следва да бъде именно отговорът на Комисията, в който е отказала да разгледа по-подробно отправената от него жалба.

—

да отмени Решение за изпълнение (EC) 2019/1973 на Комисията от 27 ноември 2019 година за неодобряване на зеолит със сребро като съществуващо активно вещество за употреба в биоциди от продуктови типове 2 и 7 (1),

—

да осъди ответника да заплати съдебните разноски.

1.

2.

3.

4.

—

да отмени решението на генералния директор на ГД „Трудова заетост, социални въпроси и приобщаване“, което се съдържа в електронното писмо от 2 юли 2019 г. на компетентния служител в отдел „Човешки ресурси“, с което се отхвърля искането на Европейския център за развитие на професионалното обучение (Cedefop) да се продължи срокът на командироване на жалбоподателя,

—

да отмени решението от 23 януари 2020 г. на Органа по назначаване, с което е отхвърлена подадената от жалбоподателя жалба по член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица,

—

да осъди ответника да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание, в рамките на което се твърди наличието на нарушение на досъдебната процедура, която не довела до надлежно разглеждане от страна на Органа по назначаването на обжалваното решение от 2 юли 2019 г.

2.

Второ основание, в рамките на което се твърди съществено нарушение на член 38 от Правилника за длъжностните лица и процесуално нарушение.

3.

Трето основание, в рамките на което се твърди, че е нарушен общият принцип за полагане на дължимата грижа като част от правото на добро управление, тъй като не са взети предвид всички фактически обстоятелства по делото и не са посочени мотиви.

4.

Четвърто основание, в рамките на което се твърди, че е нарушено правото на защита на семейството, уредено в член 33 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

—

главно, съгласно член 263 ДФЕС:

—

при условията на евентуалност, съгласно член 272 ДФЕС:

1.

Първо основание по член 263 ДФЕС: ответникът е допуснал грешка при прилагане на правото и е приложил неправилно критерия за допустимост за споразумението за отпускане на безвъзмездни средства по инструмента за МСП, установен в Регламент № 1290/2013 (1).

2.

Второ основание по член 263 ДФЕС: ответникът е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като обжалваното решение е в нарушение на принципа на равно третиране.

3.

Трето основание по член 263 ДФЕС: обжалваното решение е в нарушение на принципите на правна сигурност и оправдани правни очаквания.

4.

Единствено основание по член 272 ДФЕС: от обжалваното решение произтича, по-специално поради установената грешка при тълкуването на приложимото право и дискриминационна практика, също и неправилно тълкуване и нарушение на договорните задължения по отношение на жалбоподателя.

—

да отмени решението на Европейската комисия от 18 декември 2019 г. съгласно член 4 от правилата за прилагане на Регламент (ЕО) № 1049/2001 (1), с което се отхвърля потвърдителното заявление на жалбоподателя от 13 ноември 2019 г. за достъп до документи по този регламент,

—

да разпореди на Европейската комисия да предостави на жалбоподателя достъп до неповерителните варианти на документа, изброяващ адресатите на данъчни становища, представен от Люксембург на 22 декември 2014 г. в отговор на писмото на Комисията от 19 юни 2013 г., който е посочен в съображение 4 от решението на Комисията от 7 март 2019 г. за откриване на официална процедура по разследване на държавна помощ по преписка Държавна помощ SA.50400 (2019/NN-2) — Люксембург — Възможна държавна помощ, и приетите от данъчната администрация на Люксембург данъчни становища, посочени от Европейската комисия в съображения 4 и 7 от споменатото решение на Комисията от 7 март 2019 г.,

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание: Комисията е допуснала грешка при прилагане на правото, като е приела, че установената от съдебната практика обща презумпция за неоповестяване е приложима по отношение на заявката на жалбоподателя за достъп до исканите документи.

2.

Второ основание: ако се приеме, че презумпцията за неоповестяване би се приложила към настоящия случай (quod non), липсата на всякакво възможно нарушаване на интересите, защитени от член 4, параграф 2, първо и трето тире от Регламент 1049/2001, би осуетила прилагането на тази презумпция (първа част от второто основание). В допълнение жалбоподателят твърди, че тази презумпция във всички случаи би била оборена, тъй като има императивни съображения от общ интерес, които обосновават оповестяването на исканите документи (втора част от второто основание).

3.

Трето основание: Комисията е нарушила изискването за мотивиране, установено в член 296 ДФЕС, и правото на жалбоподателя на добра администрация, предвидено в член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

—

да отмени обжалваното решение, с изключение на констатацията, че спорната марка на Европейския съюз трябва да получи закрила за стоките „Неблагородни метали и техните сплави“ от клас 6,

—

да осъди EUIPO да заплати съдебните разноски.

—

Нарушение на член 8, параграф 4 във връзка с член 60, параграф 1, буква в) от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета,

—

Явна липса на мотиви в обжалваното решение.

—

да отмени обжалваното решение,

—

да осъди EUIPO и другата страна да заплатят съдебните разноски.

—

нарушение на процесуалните разпоредби на член 24 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2018/626 на Комисията,

—

нарушение на процесуалните разпоредби на член 7, параграф 1 от Делегиран регламент (ЕС) 2018/625 на Комисията,

—

нарушение на принципа „audiatur et altera pars“,

—

нарушение на член 8, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета.

—

да отмени следните части от оспорвания акт: (i) член 1, буква б) и член 2, буква б) от Приложение VI в частта, в която те предвиждат, че „тези стойности се смятат за обявени стойности за целите на процедурата по проверка в приложение IX“; (ii) точка 2, буква a) от Приложение IX в частта, в която предвижда, че „обявените стойности“ съответстват на „стойностите, посочени в техническата документация“; и (iii) точка 2, буква б) от Приложение IX;

—

да отмени Таблица 9 относно „Контролни допустими отклонения“ от Приложение IX в частта, в която съдържа параметри, които са включени в Приложение VI, но не са включени в Приложение V, по-конкретно: „EW, full, EW,½, EW,¼, EWD, full, EWD,½“ и „WW, full, WW,½ WW, ¼, WWD, full, WWD,½“; и

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава членове 3, 12 и 16 от Рамковия регламент (2) и че Комисията е действала ultra vires като е въвела непоследователни изисквания във връзка с техническата документация, която доставчиците трябва да въвеждат в базата данни и проверката, която органите за надзор на пазара са оправомощени да извършат.

2.

Второ основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава принципите на правна сигурност и на равно третиране, тъй като с него не е определена ясна и недвусмислена правна рамка, което поставя доставчиците в невъзможност да определят своите задължения, що се отнася до данните, които трябва да се въвеждат в техническата документация, и приложимата процедура по проверка за преценяване верността на данните.

—

да отмени следните части от оспорвания акт: (i) член 1, параграф 42 от Приложение I, в което е дадено определение на понятието „обявена стойност“; (ii) точка 2(2), буква a) от Приложение IX в частта, в която предвижда, че „обявените стойности“ съответстват на „стойностите, посочени в техническата документация“; ш (iii) точка 2(2), буква б) от Приложение IX;

—

да отмени Таблица 9 относно „Контролни допустими отклонения“ от Приложение IX в частта, в която съдържа параметри, които са включени в Приложение VI, но не са включени в Приложение V, по-конкретно: „Общо светоодаване при захранване от електрическата мрежа ηTM“, „Експлоатационен фактор (за светлинни източници с неорганични светодиоди и органични светодиоди)“, „Коефициент на дълготрайност (за светлинни източници с неорганични светодиоди и органични светодиоди)“ и „Условна чистота на цвета“;

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава членове 3, 12 и 16 от Рамковия регламент (2) и че Комисията е действала ultra vires като е въвела непоследователни изисквания във връзка с техническата документация, която доставчиците трябва да въвеждат в базата данни и проверката, която органите за надзор на пазара са оправомощени да извършат.

2.

Второ основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава принципите на правна сигурност и на равно третиране, тъй като с него не е определена ясна и недвусмислена правна рамка, което поставя доставчиците в невъзможност да определят своите задължения, що се отнася до данните, които трябва да се въвеждат в техническата документация, и приложимата процедура по проверка за преценяване верността на данните.

—

да отмени следните части от оспорвания акт: (i) точка 3(2), буква a) от Приложение IX в частта, в която се предвижда, че „обявените стойности“ съответстват на „стойностите, посочени в техническата документация“; и (iii) точка 3(2), буква б) от Приложение IX;

—

да отмени Таблица 8 относно „Контролни допустими отклонения за измерените параметри“ от Приложение IX в частта, в която съдържа параметри, които са включени в Приложение VI, но не са включени в Приложение V, по-конкретно: „E16, E32“ и „Eaux“;

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава членове 3, 12 и 16 от Рамковия регламент (2) и че Комисията е действала ultra vires като е въвела непоследователни изисквания във връзка с техническата документация, която доставчиците трябва да въвеждат в базата данни и проверката, която органите за надзор на пазара са оправомощени да извършат.

2.

Второ основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава принципите на правна сигурност и на равно третиране, тъй като с него не е определена ясна и недвусмислена правна рамка, което поставя доставчиците в невъзможност да определят своите задължения, що се отнася до данните, които трябва да се въвеждат в техническата документация, и приложимата процедура по проверка за преценяване верността на данните.

—

да отмени следните части от оспорвания акт: (i) член 1, буква б) от Приложение VI в частта, в която предвижда, че „тези стойности се смятат за обявени стойности за целите на процедурата по проверка в приложение IX“; (ii) точка 3(2), буква a) от Приложение IX в частта, в която предвижда, че „обявените стойности“ съответстват на „стойностите, посочени в техническата документация“; и (iii) точка 3(2), буква б) от Приложение IX;

—

да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

1.

Първо основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава членове 3, 12 и 16 от Рамковия регламент (2) и че Комисията е действала ultra vires като е въвела непоследователни изисквания във връзка с техническата документация, която доставчиците трябва да въвеждат в базата данни и проверката, която органите за надзор на пазара са оправомощени да извършат.

2.

Второ основание, с което се твърди, че оспорваният акт нарушава принципите на правна сигурност и на равно третиране, тъй като с него не е определена ясна и недвусмислена правна рамка, което поставя доставчиците в невъзможност да определят своите задължения, що се отнася до данните, които трябва да се въвеждат в техническата документация, и приложимата процедура по проверка за преценяване верността на данните.

—

да отмени Регламент за изпълнение (ЕС) 2019/2131 на Комисията от 28 ноември 2019 година за изменение на Регламент за изпълнение (ЕС) 2019/1198 за налагане на окончателно антидъмпингово мито върху вноса на керамични съдове и прибори за сервиране или за кухня с произход от Китайската народна република след провеждане на преглед с оглед изтичане на срока на действие на мерките съгласно член 11, параграф 2 от Регламент (ЕС) 2016/1036 на Европейския парламент и на Съвета,

—

да осъди Европейската комисия да заплати съдебните разноски на жалбоподателя.

1.

Първо основание: Комисията е нарушила член 13, параграф 3 във връзка с член 5, параграф 10 и член 5, параграф 11 от Регламент (ЕС) 2016/1036 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 година за защита срещу дъмпингов внос от страни, които не са членки на Европейския съюз (наричан по-нататък „основният регламент“), заедно с членове 6.1, 6.2 и 12.1 от Антидъмпинговото споразумение на СТО, принципа на недопускане на дискриминация и принципа на защита на оправданите правни очаквания, като не е включила жалбоподателя в изчерпателния списък с износителите в регламента, с който започва разследване дали се заобикалят антидъмпинговите мерки, и впоследствие е разширила предмета на разследването, така че да включи в него и жалбоподателя.

2.

Второ основание: Комисията не е имала правно основание да включи жалбоподателя в обжалвания регламент, тъй като член 13, параграф 3 от основния регламент не включва налагането на мерки срещу заобикалянето единствено на основание на наличието на риск от заобикаляне и освен това изисква предварителната регистрация на всеки внос. В допълнение твърдението на Комисията е логически неиздържано, недоказано и пренебрегва основни доказателства, поради което представлява очевидна грешка в преценката.

3.

Трето основание: Комисията е нарушила правото на защита на жалбоподателя и принципа за недопускане на дискриминация, като основава окончателното си решение на две нови фактически обстоятелства, по които жалбоподателят не е имал възможност да вземе отношение в хода на разследването в рамките на прегледа.